Асен Златев, който е сред иконите във вдигането на тежести, гостува в предаването „Код Спорт“. Във великата си кариера подобрява 20 световни и 6 олимпийски рекорда. В топ 3 е в класацията на най-младите родни олимпийски шампиони, след като ликува с най-ценния медал на игрите в Москва – едва на 20 години и 62 дни. Трикратен световен първенец е, а на Стария континент завоюва златото цели пет пъти. Спортист номер 1 на България за 1986 година. В кариерата си има спечелени 44 отличия. Уникалното в кариерата му е, че няма нито една сериозна травма, но въпреки това съдбата не му предоставя шанс да дублира олимпийската титла. Причините са бойкот на бившите соц страни на игрите в Лос Анджелис през 1984 г., в Сеул‘88 отборът по щанги е изваден от състезанието заради допинг скандал, а в Барселона’92 - ръководството на тима ни решава да не му гласува доверие, въпреки резултатите му.
- Здравейте, г-н Златев! Още един олимпийски шампион се качва на подиума на „Код Спорт“! Коя е най-голямата ви болка сега, като гледате какво се случва с родния спорт?
- Най-голямата болка е, че няма програма за спорта, национална програма, независима, надпартийна, надполитическа за развитието на младежта и спорта, която при смяна на властите, да не бъде пипана, а да бъде продължавана и надграждана. Навремето го имаше и имаше голям спорт. Сега няма такава програма. Другото, което ми е болно е, че за децата ни, за настоящето поколение възпитанието е изключително лошо с тези училища, които са на принципа всеки ученик – „златна кокошка“. Няма никакво възпитание, защото всеки гледа да си запази повече ученици и децата правят почти каквото си желаят. Те са началниците, но те все още не знаят, те не са виновни, още не са в час с живота и няма как те да определят правилата. Поне трябва да е взаимно. Другото е, че няма държава.
- Каква е ситуацията в родните щанги? Има ли светлина в тунела?
- Засега няма светлина.
- Защо всеки от големите ни щангисти гледа в различна посока? Толкова голямо ли е егото ви на шампиони?
- Може би и това да е, не знам. Посоката е една – интересът на големия спорт и интересът на масовия спорт, където да го практикуват всички деца. За да има желание да практикуват масов спорт, трябва да има голям спорт, който да привлича всичката останала детска и юношеска същност. Като няма голям спорт, няма къде да се равняват, какво да гледат. Навремето мечтаехме да бъдем като батковците. Най-малкото, всички, които тренирахме, станахме хора. И действително това е вярно!
- Да поговорим за вашата изключителна спортна кариера – какъв бе пътят от село Царимир до спортното училище в Пловдив?
- Това е описано в „Пътят на Скитника“. Началото като спортист и като щангист беше по неволя, тъй като спортното училище, както и досега дава подслон и храна, които тогава на моя милост не бяха съвсем сигурни. Всъщност нямаше къде да живеем, а с какво ще се храним, беше въпрос на оцеляване. Тук майка ми добре ползва приятелите на баща ми. Заради Михаил Карушков, славният вратар на Ботев (Пловдив) и Тракия, с връзки ме приеха в спортното училище, за да имам храна и подслон.
- Кога „Скитникът“ стана мъж?
- Взех да възмъжавам след загубата на баща ми на 10 години. Малко предварително взех да възмъжавам, защото виждах, че майка ми отрудена се бъхти и няма накъде. Трябва все повече да се влагам в живота и в това, което става, за да може да има някаква реализация, която да даде бъдеще.
- Човекът, който ви откри за щангите?
- Майка ми. (Смее се)
- Тя ли прецени, че сте за този спорт?
- Това беше шега, макар че има и истина вътре. Това е Ганчо Карушков – моят първи треньор. Фактически седем години бяха достатъчни, за да ме научи на всичко, което би могло да се научи в щангите, за да отида в националния отбор така подготвен, че след два месеца да направя три или четири световни рекорда.
- Имали сте сложни отношения с Иван Абаджиев – в какво се изразяваха различията ви?
- Много сложни. Различията не бяха по същество на методиката. Има два момента – единият е, че аз си говоря това, което считам за правилно, макар и понякога да греша. Но в случая към момента съм го смятал за правилно и го казвам, за да бъде чуто и евентуално обсъдено, или пък да се вземе предвид. Той обаче си държи на неговата методика от една страна и не дава да се пипа, макар че много сме пипали заедно, не само аз и той, а и останалите. Доста от това, което говорех, в последствие се прие, тъй като 10 години непрекъснато бяхме заедно. Другото нещо е, както после се изказал в Канада пред Сашо Върбанов, като го попитал: „Абе, ти защо толкова гонеше Асен? Той тренираше най-много или поне един от най-многото!“ А Абаджиев отговорил: „За да не се отпуска, да не го хваща звездната болест.“ В интерес на истината не е имало случай… Ние на битово равнище, на тренировъчно равнище постоянно всеки ден бяхме в препирни и пререкания. Но наближи ли състезание, никога той не е поставял въпроса за участието ми за нито едно състезание, дори и когато съм бил контузен.
- В книгата „България на Олимп“ на авторите Владимир Памуков, Тодор Шабански и Бончук Андонов пише как Абаджиев ви гони от националния отбор, а генералите от ЦСКА ви връщат. Кой се застъпваше за вас пред Старшията или направо му нареждаха?
- А, не, не, не можеше да му бъде нареждано, но това беше ритуал, това не беше гонене. Описаните неща в книгата са много мрачен, много тъжен филм. Действително това са кадри – истински, документални, но най-хубаво се лъже с истина и с документалистика вероятно. Действително той се караше и викаше, но в нас не са будели притеснение тези викове. Даже като свърши, почваме да се шегуваме. Значи не е била толкова тягостна обстановката. Викането и кряскането са за да ни държи във форма, в кондиция, за да можем да тренираме още малко повече. Защото за да отидем там, закъдето сме се запътили, трябва да преодолееш повече от останалите, да преодолееш и себе си тогава, когато не можеш. Няма как да стане така просто с галене с перце! Това гонене е като ритуал да се взема в ръце, още повече да мога да тренирам, макар че като стане една рутина и аз си знам – гонят ме и на другия ден се събират, ще говорим, ще си обещаем нещо и пак същото… Всъщност и аз си тренирах, и той знаеше, че тренирам, но такъв беше ритуалът.
- Спечелили сте над 40 медала от големи състезания – 14 години без загуба на подиума. Какво означава тази цифра за тези, които са далеч от спорта вдигане на тежести?
- Това са големи състезания – европейско, световно и олимпиада. За съжаление не олимпиади! Можеха да станат поне 47, ако са били 44, на трите следващи олимпиади. Това означава един 10-12-годишен труд на върха и още десетина преди това. Всеки ден в залата по цял ден.
- Без съмнение най-ценното отличие е олимпийският медал от игрите в Москва. Разкажете как направихте така, че представителят на домакините Александър Первий да стане втори…
- Това го направихме заедно с треньорите. С първия ми треньор, който ме подготви добре, с Абаджиев, с помощниците. Най-добрата методика в света, която все още си я имаме и я знаем, само че вече не произвежда така, както е било много далеч във времето и не така, както може и сега да го прави. Това бяха причините. Иначе, ако говорим за мен като човек, който трябва да завърши направеното десет години преди това, бях изключително добре подготвен. След европейското, като видях в очите на Саша Первий, че това нещо няма да ми се размине току така толкова леко и на олимпиадата, и той ще се готви много, без да си говорим, просто го видях… Като си направих един мислен разбор какво и как трябва да направя, една сутрин се събудих с мисъл – четири изтласквания на ден. Едно е много, две бяха по програма, а аз трябваше да ги правя двойно по тази програма, която така или иначе беше почти невъзможно да се изпълнява. А аз добавих още две изтласквания! Сринах се почти до крах на имунна, на физическа система. Но Абаджиев ме накара да намаля тренировките месец преди състезанието, вместо две седмици. Възстанових добре и състезанието беше само въпрос да мине и да се отчетат медалите.
- В Москва сте само на 20 години и мнозина специалисти виждат във ваше лице потенциален олимпийски шампион и на следващите игри. Защо Асен Златев не взима участие на следващите три форума? За този в Лос Анджелис е ясно – бойкот на бившия соц лагер, но в Сеул и в Барселона?
- Специалистите вероятно не са сбъркали, тъй като бях готов! За Сеул – лягам да спя преди състезанието и понеже психически умея да ги правя тези неща, си заспах, защото след следобеден сън много хубаво вдигах. Тогава това ми беше най-добрата подготовка до момента. Всичко се стече нормално, даже на европейското не участвах, за да хвърля всичко за олимпиадата. Събуждат ме за събрание. Какво събрание? Сега ме чака състезание! Още сънен разбирам, че отборът се спирал. Това не може да го възприемеш! Отиваш на олимпиада – 8 години я чакаш! И по едно време нещо ми се замрежва, не мога да виждам хубаво. Докато се усетя, цялата ми фланелка взе да мокри нещо, а то сълзи… Просто са се лели сълзи. Някаква защитна реакция може би да не стане катаклизъм в психиката. Не плача, както се плаче, а просто сълзите текат. Тогава спряха отбора, защото с диуретик бяха хванати двама наши състезатели, които са вдигали предишните дни – Гръблев и Генчев.
- Имаше ли политика в това решение да извадят българския отбор, който тогава е бил готов да вземе 10 медала?
- Не знам, нямам достатъчно сведения. Чудим се и ние си говорим дали нашите колеги сами нещо са взели, макар че е много глупаво. Най-вече за сваляне на килограми. Щяхме да вземем поне 7 златни медала! Такава добра подготовка като тогава не е имало. Случва се на 100 години веднъж и така стана тогава. Нищо ново не е имало, което да е било извън рамките на това, което дотогава правехме.
- Барселона’92?
- Предпочитам да не говоря с имена. Не искам да споменавам нищо. Само ще кажа, че според моето разбиране бях готов. Не бях в кой знае каква форма на 32 години. Просто дойдох от Германия и видях, че категорията не е достатъчно силна, такава беше обстановката и ще мога да се подготвя. Направих го според мен добре. Най-малкото щяхме да водим добра борба за първото място, а аз ги умея тези неща. Но така или иначе не участвах и на тази олимпиада. Така най-завоалирано да го кажа.
- Каква бе ролята ви на капитан на националния отбор? Заемате тази позиция осем години…
- Това е почетна длъжност, няма никакви ръководни функции. За мен това беше въпрос на чест. Два пъти са ме избрали единодушно, без никой да е против, включително и Абаджиев. Той не е имал против и за преизбирането ми. Признание на колегите ми и много съм им благодарен!
- В какви отношения бяхте с Наим Сюлейманоглу? Говорил ли сте с него преди да избяга от състезанието в Австралия на тема смяна на имената?
- Той беше нашият малък брат. Много добре приет при нас. Нито с имената, нито по някакъв друг начин ние сме се отдалечавали духом едни от други. Той дойде като изключително талантлив, гениален щангист. Много скоро го показа и почна да мете всичко наред. За имената не сме говорили, не е ставало въпрос. Не мисля, че за него това беше трагедия. Но мисля, че обичаше България повече от всичко! В една среща на наши колеги, когато са се събирали, след като той е заминал, бяха изминали десетина години и са срещнали някъде по света на световно първенство или на по-голям форум, той е заплакал за родината си. Мое лично мнение е, като съобразявам всички факти около заминаването му, че прибягването му до алкохола най-голямо влияние като че ли изигра липсата на родината му и обстановката, в която той излезе. Отиде в Турция от една наистина братска среда. А на самото състезание те излизаха да пушат, не е хубаво за младите да се казва, но някои си попушваха… Излизат-влизат и влезе един журналист, който пък толкова приличаше на Михаил Петров, че все едно бяха близнаци. Искаше да остави една вратовръзка на Наим. Пита къде е Наим два-три пъти. Викам – остави я тук. Как да му кажа, че излиза да пуши? Остави вратовръзката и казах, че ще му я предам. Идва Наим и му казвам: „Един журналист ти остави една вратовръзка много хубава с едно щангистче, обаче ти много пушиш и не ти се полага!“ Дръпнах на шега вратовръзката. Винаги държеше на майтапа по принцип, но този пък гледаше замислен в една точка и само машинално си придърпа вратовръзката. Нещо не беше на кеф и си продължаваме да си говорим. После, когато си тръгвахме с един микробус на Световна купа в Мелбърн и понеже микробусът събира 10 човека, пък ние, българите най-много поканени – 20 души с официалните лица и треньор, ни извозваха на два пъти. Не можа да се разбере – кой с първа група, кой с втора, кой се качил… Тръгва бусът да кара останалите и така до сутринта не можа да се разбере, че го няма. Мислех, че турците са го завели при ханъми някъде, което се е случвало и ще се върне сутринта. Какво да правиш? Нормално след голямо състезание. Но така или иначе си остана.
- Какво означаваше Наим за вдигането на тежести?
- За мен лично той е най-талантливият, най-гениалният щангист! Всичко в него си му е дадено за щанги, за преодоляване на тежести. Голям талант, необятен, космос! Всяка става, всичко му е пригодено, както за спорт като цяло, като кондиция, като възможност за движение… Беше и на футбол повратлив, и на други игри, беше добър и на други спортове. Единствено не беше издръжлив за дълги бягания. Но за щанги, за силова издръжливост също му беше дадено отвсякъде, добра психика и най-важното – умееше да тренира. Това се случва много рядко на талантливи и на гениални спортисти. Те тренират по правило малко, но той тренираше много. И затова беше Наим – за мен най-добрият щангист за всички времена!
- Имате мандра – трудно ли се прави бизнес в условията на пандемия? Знаем, че продукцията е предимно за немския пазар.
- В т.нар. пандемия, която няма да я коментираме, не ни е това въпросът и целта, с тези понякога и безумни обстановки, за щастие, тъй като сме храна, почти не се отразява с нещо на бизнеса. Правим си нещата, както трябва, гледаме си пазарите, рекламата, всичко да си е, както трябва, да не се отпускаме.
- Кой ви е партньорът в Германия?
- Олимпийски шампион – Йоахим Кунц, немският щангист, който няколко годни имаше много сериозна борба с Янко Русев и почти винаги бяха на кантар. Много сериозен човек, сериозен бизнесмен. Преди 27 години сме започнали заедно. Още десетилетие преди това бяхме приятели и оттогава си го караме добре, погаждаме се. Ако има някакви въпроси за решаване, ги решаваме на добра воля. Засега така върви и затова вече 15-20 години захранваме няколко немски вериги.
- Защо решихте да напишете книгата „Пътят на Скитника“? Какво искахте да кажете на читателите с нея?
- Усетих необходимост, защото времето се промени, както казахме в началото. И сегашното поколение няма да има никаква представа навремето какво е било. Ще изчезне и ще остане само YouTube и някои други сведения, които никак не отразяват какво и как е било, как се е случвало, как се е градяло това, което сме направили. Този градеж, този път в момента не е видим, не е обичаен, не се случва. Това трябва да се документира и затова така съм започнал. Нека всеки, който може да пише, да опише свидетелствата си за времето, в което е живял. За да оставим на потомците ни наша истинска история!
- Когато се събудихте на 23 май 2020 г. какво си помислихте? Това беше 60-ият ви рожден ден.
- Събудих се в добро настроение. Впрочем ме събуди телефонът, защото започнаха да ми звънят и да ми честитят от половината свят. Помислих си – дай боже всеки му да доживее в такава физическа и психическа форма и в такъв оптимизъм! Благодарен съм на съдбата, на приятелите, на всички около мен за това, че наистина все още мога да давам нещо от себе си за това приключение, наречено живот!
- Много благодарим за този разговор! Желаем много здраве и късмет!
- Благодаря и аз! Дано да има какво да гледаме и на кого да се радваме! Нека министерството и държавата се замислят, че това е най-добрата пропаганда! Който иска да си прави пропаганда, няма по-добра от спорта!
0
